Ваня Падалова: Няма случайни неща!

Ваня Падалова е страшно интересен човек, когото срещнах случайно в едно купе на един влак по направление Пловдив-София преди година и нещо. Направи ми впечатление още на перона, имаше най-нормалния поглед от всички наоколо. Без грам поза и претенция. Дори ми стана неудобно, когато се разминахме. После ме намери във влака. Заговорихме се и след като каза, че живее в Китай, можехме спокойно да продължим да говорим на китайски, което не направихме, естествено.

Ваня учи за Китай и китайците, но не просто за видимата страна на нещата, задълбала е в древните китайски философии. Когато я срещнах, беше прясно завършила магистратура Синология (China Studies) в университета в Ханджоу и ѝ предстоеше докторантура по Китайска философия в Сямън. Звучи сложно, но като добавим създалата се невесела ситуация покрай пандемията, нещата стават направо невъзможни, особено в Китай!

И те наистина са такива за Ваня, която по стечение на обстоятелствата се връща в България, но нека не ви разказвам всичко, вижте сами…

Мисля да започна интервюто наобратно този път и да те попитам как си представяш визуално думата „година”?

Представям си я в различни сезони, с много снимки на различни места, с много изкачени планини, реки, езера и различни хора.

А ако кажа „2020-та”?

Ох… Представям си един много красив звезден хаос, който танцува над земята, а ние се чудим как да се напаснем.

Защо избра Китай, откъде дойде интересът към философиите?

 Интересът ми към Китай дойде доста рано, интересувах се от езика и от някои бойни изкуства, но никога не бях си представяла, че реално ще стигна до Китай и че ще остана толкова дълго. Бях учила езика преди да замина и две години се занимавах с тай чи, по-късно и в Китай продължих. Имах много голям интерес към китайската философия и по-точно даоизма. Започнах да чета всички книги, свързани с даоизъм, китайска философия и един ден една приятелка ми каза „защо не кандидатстваш за стипендия за Китай?” Дотогава не знаех, че съществува такава. Вече бях завършила бакалавър във Велико Търново със специалност Международни икономически отношения.

Кандидатствах, но не очаквах изобщо да ме одобрят, не вярвах, че ще имам шанса да отида. През 2014 г. получих стипендия за 4 години, първата от които само за език и 3 години магистратура, въобще не беше проблем, че не бях учила китаистика в България.

Беше ли предвидила с какво би се занимавала след време, завършвайки нещо такова?

Нямах никаква представа с какво ще се занимавам в бъдеще. Мислех, че би било хубаво да преподавам в университет някой ден, но дори и да не стане, мога да работя като преводач или в друга сфера с езика. За хора с китайски има доста опции. Много съм привързана към родния ми край, района около Костенец, така че, ако имам възможност, бих си намерила една малка, спретната къщурка и да правя преводи оттам.

Какво точно представлява магистратурата Синология?

Доста широко понятие е и ние имахме голяма свобода на избор какви предмети да изучаваме – може да е китайска икономика, китайска социология, история, философия… При писането на тезите можехме да си изберем насока и аз си избрах философия.

И ето, че вече си магистър, а си записала и докторантура!

Да, започнах септември 2019-та, още се водя докторант, но от 2020-та нещата са в застой. Всяка година по време на празниците за Китайската нова година се случва най-голямата миграция на хора, обикновено се почива между 2 и 4 седмици и масово се пътува в чужбина, заради което и коронавирусът се разпространи много бързо навсякъде по света. Аз също участвах тази година в този световен миграционен процес и отидох на почивка в Камбоджа, като нямах представа какво се случва и какво ще се случва. Просто мислех, че отивам за 10 дни в Камбоджа. На тръгване си изпуснах полета, може би е било знак. Тръгнах на следващия ден, 19 януари. По-късно получих имейл, че полетът ми за връщане е отменен. Все още мислех, че е нещо временно и реших да мръдна до Тайланд докато отворят границите, тъй като всичките ми вещи останаха в Китай – документи, банкови карти, компютър… В Тайланд останах до 20-ти февруари и стана ясно, че границите няма да се отварят скоро, но никой не знаеше след колко точно време – месец, два… Не очаквах, че ще е повече.

Никой не очакваше!

Чувах прогнози, че цялата година ще бъде затворена и не вярвах, но ето, случи се! Тогава отидох в Турция, където също останах две седмици. Наложи се да си купя зимни дрехи и обувки, тъй като отидох по джапанки и с куфарче, пълно с неща за плаж. Бях в Истанбул и Анкара и останах с впечатление, че в Анкара хората са много по-приветливи и топли.

Как би обяснила даоизма на едно дете на 5 години?

Все си мисля, че на едно дете няма нужда да му го обяснявам, по-скоро то може мен да научи на даоизъм. Децата живеят по много даоистки начин, те са абсолютно естествени, а даоизм означава точно това – да следваш природата си, да бъдеш автентичен. Децата спят, когато им се спи, ядат, когато им се яде, играят, когато им се играе, почиват си, не взимат нищо много насериозно, живеят на момента.

Трябва ли да вярваш във философията, за да я изучаваш? Ти самата вярваш ли?

За да се изучава нещо, не е задължително предварително да вярваш в това, дори е добре да подхождаш с критичност, за да не си пристрастен. Само така се добива обективност. А дали вярвам в това? – споделям голяма част от принципите на философията, но не всички. Трябва да отбележим, че философия и религия са различни неща, а в даоизма са преплетени и религия, и философия, и култура. Някои принципи в тях изглеждат еднакви, но се различават, защото имат различно влияние, различна причина. За мен е важно да се разберат причините зад нещата. Има огромна разлика между религия и културология. Това е и причината християнството в Европа и християнството в Азия или Африка да се различават. Факторът културология не бива да се подценява.

Може ли тогава един западняк да вникне изцяло в източна философия и да я приеме за своя, както би се случило с китаец, например?

Първо трябва да видя един такъв китаец (смеем се). Ние на Запад имаме много романтична представа за китайските религии и философии. Смятаме, че  всеки монах, който се е посветил на тази религия или философия става просветен, а това не е така. Бих казала, че Дао (пътят) не би трябвало да следва националност и принадлежност, но Китай е изиграл вече достатъчно голяма роля в това даоизмът да се свързва най-вече с него. Един западняк може да върви по пътя и да стигне до там, където трябва да стигне, без това да е същият път, който изминава един китаец. Има много ритуали, които азиатците извършват на база културология, а не на база даоизъм.

Има западняци, които искат изцяло да потънат във всичко това, но за тази цел те трябва да изгубят собствената си същност, корените си, което от моите лични наблюдения не е здравословно. Наблюдавала съм го върху други хора и върху мен самата, защото в първите две години следвах такава тенденция, прекарах много месеци в един манастир, където бях под претекст, че правя проучване за тезата си, но основната ми цел беше да бъда в манастира, да бъда погълната изцяло от тази култура, за да я разбера на 100%. Това дойде с голям стрес за мен и тежест на сърцето, защото човек не трябва да си губи корените, тъй като тогава губи и автентичност и няма как да следва Дао.

Китайците работят упорито за това даоизмът да се разпространи извън Китай. Вече са започнали да строят манастири в Европа, Америка, Австралия, все още са далеч от мащабите на будизма, но съдбата им ще е сходна. Когато една религия се пренася на друго място, тя трябва да се напасне към местните културологични особености. Например, в даоизма има доста ритуали, които се извършват с купичка ориз и ароматни пръчици. Такива ритуали няма да са адекватни на българската реалност, например, защото оризът в купичка не е традиционната ни храна, нито пък ароматните пръчици са част от ежедневието ни.

Да, при нас паралелът би бил хляб и свещи.

Същото нещо се е случило и с християнството. Независимо дали в католицизма или православието – имаме много ритуали с хляб и вино, а китайците са обърнали хляба на ориз. И на лингвистично ниво има също подобни несъответствия, при преводи на религиозна литература. Съветът ми към западняците е преди да се потапят в която и да е чужда религия, първо да разучат аспекта културология.

Ходила ли си в Тибет?

Не, защото за чужденци е почти невъзможно да живеят в Тибет, заради политическата ситуация там. В момента е изключително трудно дори за посещение, кандидатства се за виза, минава се задължително през туристическа агенция, плаща се солидна цена и има стриктни условия за престоя там. Впрочем, същото е и за Синдзян. Аз съм била в Кунмин, провинция Юннан. В северните части има райони, които не влизат в границите на Тибет, но реално са тибетски. Там живеят тибетски малцинства, имат си тибетски занаяти, извършват тибетски ритуали.

Колко е важна националната идентичност в един глобално развиващ се свят? Няма ли рано или късно всички народи да се уеднаквим?

Всъщност, аз смятам, че няма как светът да се глобализира до такава степен, че да се уеднаквим, да остане само един език или само една култура, това е невъзможно. Хората не трябва да забравят корените си, защото според мен има причина човек да е роден на определено място и той е носител на някаква идентичност. Същевременно не съм привърженик на патриотарството.

Моята лична философия е, че независимо къде е човек, трябва да дава най-доброто от себе си и да се фокусира върху това как да стане по-добър – без значение от език, националност, култура. Това е единственото, върху което имаме контрол. Вярвам, че във вселената няма случайни неща, няма неразбираем хаос, има един точно очертан път и всичко си върви по него.

Стресът и непрестанната липса на време са сериозна болест за съвременния човек. Може ли даоизмът да ни излекува?

Даоизмът точно затова ме привлича, защото той подчинява човека на природата и нейните закони. Той не трябва да е алчен да трупа пари, вещи, а да се радва на най-малките неща, които са ни подарени – планини, реки, чист въздух, храна. И това трябва да е достатъчно. Но на модерния човек не му е достатъчно. Втурнали сме се да се състезаваме за някакви неща, които реално не са ни потребни, но е станало модерно да са важни, което поражда много стрес. В Китай това се вижда особено силно. Появяват се нови болести, които преди не са съществували.

И все пак, човек трябва да работи, да живее в настоящето, за да оцелее. За да се постигне някакво духовно просветление, трябва първо да си материално осигурен.

Материално осигурен не значи задължително богат. Хората днес по-скоро искат да са богати. Не им е достатъчно да имат храна и подслон, искат по-нов телефон, по-нов компютър, по-нова кола и това преминава границата на човешката природа. За съжаление, в света се получава един модел на свръхконсумация, който пък води до свръхзамърсяване – абсолютно е ненужно, но пък е модерно. И природата си го връща. За щастие, в България забелязвам една много хубава тенденция на млади хора, които се връщат в селата и започват да обработват земя, което е страхотно. Много е важно човек да работи със ръцете си и да работи със земя. Това е първото, най-основно и в крайна сметка най-важно нещо. Ето, пример за хора, които не са се втурнали  да се състезават с всички останали, да изкарват големите пари.

И аз гледам позитивно на това явление. Сякаш пропускаме един много голям етап, през който са минали повечето развити западни държави на масово консумиране на полуфабрикати, на живот на поточна линия. Сякаш прескачаме няколко поколения и се озоваваме в ерата на био-продуктите и малките фермерски производства.

Да, и аз се радвам за това. Има много вицове за това как в България всичко идва с 20 години по-късно, но в случая това закъснение е в наша полза. Българските села се възраждат от млади хора, които са осъзнали кое е по-важното за тях.

Какви заблуди има у българите за Китай?

Много малко хора там знаят кунгфу, въобще не е толкова разпространено. Беше много трудно да открия добър учител по тай чи, което е едно от направленията в кунгфу. После се занимавах доста, ходих по състезания, дори имам медали, но те там като видят чужденец, започват да го целят с медали, общо взето. Особено ако си бяла жена!

А, добре ме подсети! Усеща ли се полова дискриминация в Китай?

О, да! От една страна, самите китайци си мислят, че няма разделение, защото е комунистическа държава и би трябвало всички да са равни, все пак Мао Дзъдун е казал, че половината небе е на жените. Дрън-дрън! Ролите на мъжа и жената са строго определени и те трябва да се спазват. Всичко, което не се спазва, бива наказвано, заклеймявано. Много е важно жените до 25 години да се омъжат, да имат деца, да се грижат за семейството си, за семейството на мъжа… За мен беше много осезаемо, защото почти няма китаец, който да не се е учудил, че аз следвам докторантура, а съм жена. И как така на 31 години все още не съм омъжена, това за тях е тотален взрив. В групата има и други жени, но и те също страдат от това социално клеймо, защото жената с по-високо образование е с по-ниска стойност за мъжете. Същевременно, държавата страда от по-малкия брой жени за сметка на мъжете.

Има ли още места, които искаш да посетиш?

Искам да отида в Малайзия и може би Исландия, защото искам да видя със собствените си очи северното сияние.

Пожелавам ти го!

Таня Пейчинова – блондинката с професия, различна от „блондинка“

Текст от поредицата „Интервю с безизвестен“, всички интервюта са в раздел „Личности„.

С Таня Пейчинова се запознахме в родния ми Казанлък. И аз, и тя се вихрихме по тамошните сцени, пеейки, а пътищата ни често се пресичаха. Таня пееше на испански много преди това да се превърне в мода…

Днес тя е горд собственик на онлайн магазин за бижута (можете да го видите ТУК), в които основен мотив е традиционната българска шевица. Прави и дизайн на дрехи. Иначе е завършила право, което определя като най-неподходящата специалност за нея. Освен жена, която не остава незабелязана, когато минава по улицата, тя е и много сърцат и слънчев човек. Поговорихме си за красотата и стереотипите по отношение на нея и така задълбахме в дефинициите, че сами се оплетохме, вижте сами.

Здрасти, да започнем отначало. Как от юрист се превърна в дизайнер? Защо започна да правиш бижута?

Дизайнът винаги е бил голямата ми любов. Без значение дали съм шила (самоука съм) или съм правила бижута. Различното сега е, че се бродират под лупа, на ръка и вече ги създаваме на сребро, което също е ръчно изработено. Сайтът е от съвсем кратко време – 6 месеца, но набра популярност, заради снимките, които публикувам във Фейсбук. Концепцията за снимките, стайлинга и всичко останало измислям доста време.

Изглежда ми като голяма инвестиция на пари и време.

Направих така, че с малко пари да се случват нещата. Но да, отнема повече време.

А как го реши? Идеята откъде дойде?

Не знам… Честно… Видях мисля в някакъв чужд сайт бродирано бижу. Сърцето ми спря и знаех, че трябва да го направя.

В Интернет се навъдиха стотици магазини, какво е различното в твоя?

Вярвам, че личи, когато душата ти е в това, което правиш. Без значение дали е счетоводство, медицина или бижута. Когато ставаш и лягаш с мисълта за това, нещата се случват. (Знам, че е клише, но работи). Различното е, че никой не ги предлага в България на сребро. Инвестицията всъщност дойде точно с тази ми идея. Исках да направя нещо, което да остане. Което да има силен заряд, емоция, енергия, нещо което да предадеш на дъщеря си, снаха си. Затова и реших да ги „облека“ в сребро.

Обичам идеята за тези бижута! Горда съм с тях! Почти като дете, което отглеждаш…

Част от бижутата, които Таня създава

Откри ли за себе си коя си, можеш ли вече да кажеш, че си улегнал човек, който знае какво иска, какви хора иска да има до себе си и въобще, чувстваш ли се пораснала?

Да, да, да! Чувствам се голямо момиче. Момиче, което знае какви хора да допусне, до къде и как (не че не правя още глупави грешки, но вече им се радвам, не се ядосвам, дори и на грешките си). По-спокойна съм. Работих над това, както хората работят от 9 до 17 ч, аз работих супер осъзнато над себе си и продължавам, защото всъщност разбрах, че ние сме тук, за да се учим, еволюираме и после си тръгваме. Продължаваме нагоре…

Дай да си поговорим за красота. Ти си синеока блондинка, типичното Барби, дано не се разсърдиш, но знам, че търпиш на шега. Сигурна съм, че си усещала онези погледи – и от мъже, и от жени – може би похот, завист, откровена неприязън, ако щеш…

Аз обаче знам, че освен красива си и интелигентна. Как се чупи този стереотип – красива и тъпа/лесна?

Всъщност, очите ми са зелени. Погледи усещам от тийнейджърските години. Минах през различни фази… Радвах им се, дразнех им се, не им обръщах внимание, възползвах се от тях…

Ами стереотипът се чупи, когато не се стараеш да го счупиш. То е ясно, че не можеш да покажеш на всички каква си, можеш само на онези, които искат да видят… Но ако трябва да изходя от това „красива“… Аз за красива не се имам.

Добре де, ти може да не се имаш, но обективно ти казвам, че си. И хората виждат това, което и аз виждам, не си го измислям, сигурна съм. Колко е важно да си красив отвън?

Ох, красотата разбира се е субективна. За един съм красива, за друг не… Мисля, че по-важното е харизмата, онова излъчване след което да се обърнеш. Тук не става въпрос за перфектните мерки, а за нещо много повече.

Да, а и е до самочувствие, предполагам.

Разбира се.

Да де, обаче, тук ще дойде някоя жена, да кажем, по-крайна феминистка. И ще каже: “ къде сте тръгнали да ми говорите за харизма, самочувствие, като в същото време се гримирате, оправяте си косите, носите модерни дрехи, обувки на токчета…“ Т.е., правите всички онези неща, които обективизират жената.

И като цяло, що не спрете да хубавеете, а да излезете нормални навън, така както сте станали, с една вода, плисната през лицето? И да говорим тогава за душевна красота и т.н.

Ето този въпрос чаках! Всъщност аз излизам много по-често без грим, отколкото с грим и нямам ама абсолютно никакво притеснение да изляза леко рошава, с една вода на лицето и маратонки. Суетна съм, не ме разбирай погрешно, малко или много времето е такова, идеята тук е да не подчиниш целия си свят на косата и грима. Аз сигурно съм най-малко гримиращата се на снимки жена. Слагам по-ярко червило, развявам коса и воала. На фризьор не ходя, косата ми е естествено руса, нямам изкуствени мигли, вежди и устни…

Откровено ме дразни, че това да направиш нещо със себе си премина в това да приличаш на някого.

И се губи индивидуалността.

Няма лошо в това да подобриш нещо във външния си вид, лошото е когато загубиш себе си в това.

Това пак е заради един определен стандарт, който се налага. Ето, давам ти веднага пример с дебелите вежди. Значи, от 7-и клас си ги скубя, защото това беше стандартът, сега идва някой и ми казва „край, започваме да си ги пускаме“. Ходи се разкарай, ще правя каквото си искам! Писна ми от стандарти!

С глас се смея!

(Тук интервюиращата напада определени групи хора, които прекаляват в подчинението си на определени стандарти и веднага след това си дава сметка, че е проявила нетолерантност.)

Това сега откъде идва? Имам желание да съм толерантна и да дам шанс на всеки, обаче същевременно осъзнавам, че вече съм повлияна от определени стандарти, с които явно аз съществувам. Какво правим?

Ами даваш шанс, това се прави в този случай.

А не е ли работа на тези жени най-напред да ни дадат шанс да им дадем шанс? Ако сама се вкарваш в стереотипа, имаш ли право да се сърдиш, че някой те е заклеймил като такава/онакава?

Не, нямаш! Но не изяснихме параметрите на стереотипа?

Много сложно стана, дай да го оставим на социолозите…

Давам ти пример, хванах се, че при запознанство обикновено задавам въпроса „с какво се занимаваш?” И ме оплюха, защото, видиш ли, съм преценявала хората по това.

А ако не го зададеш, ще те обявят за незаинтересована. Винаги ги има такива.

Всъщност аз даже не преценявам човека, а по-скоро дали ще си допаднем, има ли какво да си кажем, някакви допирни точки. Не го казвам като „каква заплата взимаш?“ Хората обаче различно ги виждаме нещата.

Мда, всеки гледа от своята камбанария. Рязко сменяме посоката, как успяваш да организираш времето си? Стига ли ти? Имаш ли нужда от клонинг?

Напоследък не успявам, все по-заета, нервна и уморена съм. И гледам да работя и в тази посока, но реша ли да отида на йога, например, започват оправданията, явно ми липсва мотивация.

Опиши перфектния мъж.

Сега ще вляза в клишето. Честен, да държи не на колата си, а на думата си. Да е забавен, идеен, работлив. Да обича живота!

Последен въпрос, как си представяш думата „година“ визуално?

Представям си как не смогвам да опаковам всички поръчки, как се смея, пиейки вино със семейството си и приятели и как не спирам да пътувам, търсейки нови емоции и светове.

 

 

Надежда Димитрова за музиката, половете и смисъла на живота

(Това е част от поредицата „Интервю с безизвестен“, в която ви показвам обикновени хора като мен и вас, защото всеки е интересен и може да даде интервю. Вижте всички интервюта в раздела ЛИЧНОСТИ)

Надежда Маккюн

Днес ще ви срещна с Надежда Маккюн, моя съгражданка, която любовта отведе през един океан, та чак в Канада. Някои от вас може би я помнят под името Надежда Димитрова от участието ѝ в „Гласът на България” преди 5 години. Други вероятно чуват за пръв път за нея.

Надя е музикант, съдбата я изпраща в Националната музикална академия, сега се е потопила в дебрите на хоровото дирижиране. Две поредни години е избирана за единствен представител на България в Световния младежки хор. Тя просто не спира да пее!

Надежда е от хората, общуването с които е истинска наслада. Забавна, мислеща, ерудирана, с разностранни интереси и винаги може да разчиташ, че ще научиш нещо ново или че разговорът ще завие в неочаквана посока.

Познавам я от дете, след това съдбата ни раздели за известно време и ни срещна отново съвсем случайно. Надя е като йога терапия – виждаш я и след това си нов, пречистен, с наместени чакри. Излиза извън клишета и стандарти и не се влияе от чуждо мнение. Но най-хубавото е, че е неподправена и не позира. Стига реклама, вижте сами…

Първо, да те питам, намери ли себе си?

Да.

Разкажи тогава що за човек си.

Хмммммммм. Уж съм много рационална, събуждам се посред нощ и мисля. В същото време се ядосвам на всяка несправедливост и простотия у хората. И рева. Също, бременна, сигурно има нещо общо.

Да, има, потвърждавам. Романтичка ли си?

Не. Много ми е неловко, ако мъжът ми нещо тръгне да ми се усуква. Като ми предложи брак, ревах.

Разкажи ми за музиката. Какво е тя за теб?

Музиката… вече е начин на живот. И път, и цел… Понякога работа, друг път удоволствие. Съвсем друг път ми се реве, че нещо не става. И така мисля как най-добре да репетирам еди-коя си част от еди-какво си. И рева.

Голям рев, от хормоните е, да знаеш. Можеш ли да изпееш всичко?

Не. Но мога да се опитам.

Мечтаеш ли за слава?

Не. Форматите за таланти отминаха. То пък и една слава. Искам да имам работа, която ми харесва да работя.

Супер. А какво оценяваш в една песен, когато я слушаш за пръв път?

Хмм… Зависи от стила. Две коренно противоположни неща могат да те впечатлят в музиката. Един път е простотата й, друг път е сложността. Това, че никога не си чувал подобно нещо или фактът, че нещото е толкова старо и красиво.

Изчерпаеми ли са мелодиите? Т.е. доколко можем да разчитаме на оригиналност на дадена мелодия в днешно време? Или всичко е измислено вече?

Повечето неща са измислени. В крайна сметка има ограничен брой тонове. Но това е по-скоро в класически смисъл. В модерната музика се ползват все повече микротоналности, клъстери или иновативен композиционен начин, „странни“ колаборации с инструменти, електронен звук. Абе космически работи, всякакви приумици, някои много добри, други – абсолютна загуба на ресурси. Има и друга вълна, която се връща към старите жанрове. Винаги го има и това.

Ти самата създаваш ли музика?

Не, хич не ме бива. Бива ме да я изпълнявам. Или да давам акъл как да се изпълнява.

Което пак си е създаване, де. Но в композиционен смисъл, не.

Кое наричаме „чалга?“

Чалга са безвкусната музика, дрехите с пайетки, мерцедесите с мутри, силиконът в устата, просташкото поведение, застрояването на природни паркове, строенето на казина… Такива работи.

Всичкият поп-фолк ли е чалга?

Има някакви изключения най-вероятно, винаги има. Но тя не е само в България чалгата. Има я и в световния музикален пазар, и в кварталната кръчма. Води ме в някоя квартална кръчма…

Хаха, чувала ли си версията на дъщерята на Ваня Щерева?

Май да.

Дай за нещо по-весело да говорим, защо мъжът ти е чужденец, толкова ли нямаше свестни момчета в България?

Ами за мен явно нямаше. Нещо куца във възпитанието на мъжете тук, а като добавим и балканския ген… Не че ги няма тези добри и възпитани мъже, но явно аз не попаднах на такъв. Или не ми е било времето. Затова пък попаднах на възпитан канадец, за когото аз съм балканският субект, но на него това му харесва.

Страх ли те е от майчинството?

Страх ме е от антиваксъри. Закъхарила съм се как ще го опазя, докато му сложат всички ваксини. И си представям, че като порасне, ще иска да ходи тук-там и ще се притеснявам. Като майка ми. Като майка ми ще се притеснявам, де, тя ме е ваксинирала.

Това с ваксините е дълга тема, в такива спорове по-добре да не влизаш. Някои теми трябва да се избягват.

А при вас как е, с френския свободен дух?

Французите имат закони и контрол и не можеш да си изкараш фалшива бележка за пред детската градина, че детето ти има ваксини, например. Мисля, че всички френски антиваксъри са извън страната.

Какъв човек НЕ искаш да бъде бъдещото ти дете?

Не искам да не се харесва и да го е страх от някакви фалшиви авторитети.

Добре казано! Кое е мястото, на което искаш много да отидеш?

В момента много искам да си отида вкъщи и да ям сарми. Иначе искам на ски, в Южна Африка, на море в Италия. И да разведа Дейвид из Родопите.

Надежда, има ли надежда за този свят?

Има надежда, ама в момента интересите стоят над надеждата. Ако мислим в голям мащаб. Иначе, всеки ден покрай нас има нещо хубаво. Нали щастието било в малките неща. И наистина, май е.

Дразниш ли се на комерса?

Понякога. В повечето случаи не му обръщам внимание. Ограничила съм си източниците на комерс.

Добре, обаче като виждаш някоя реклама, за която знаеш, че е насочена към теб и която те определя и те слага в рамка, не се ли изнервяш? Не си ли мислиш колко е грешно всичко това и как, не трябва да се слагат хората в категории, само и само да им се продаде нещо?

Човешкият мозък мисли в категории… И аз се хващам, че понякога мисля така. Изобщо много е сложно с цялата информация и медии… Трудно е вече да си създадеш мнение и да отсееш информация. Толкова е трудно да мислиш правилно!

Да, от друга страна, има едни пари, които трябва да се изкарат и едни гърла, които да се нахранят… Липсва ли ти България?

Липсват ми мама и баба, и сармите. Всичко останало изобщо не ми липсва.

Въпреки че и тук някои неща ми идват в повече. Има много лицемерие и голям стрес! От най-малкото! И картинки в църкви, които ми обясняват колко пола мога да бъда. И е голям студ.

Темата за половете доста се раздуха в медиите по едно време. Ти какво мислиш за това?

Ми аз съм малко ръбата на тази тема. Не познавам достатъчно хора, различни по този начин. Само един, всъщност. Но не ми е пречел, защото е различен, а защото пее фалшиво.

Твоето дете полово ли ще е или безполово?

Нашето ще си е полово. Мислила съм си, ако някое от децата се окаже с различна сексуална ориентация или реши, че е еднорог… Ще го обичам, какво да правя. Трудно ни е да приемаме другите, обаче.

И аз не бих искала животът на децата ми да е обусловен от борба и да трябва непрекъснато да се доказват и да им е трудно. Но каквото – такова!

Еми и аз не искам. Особено е. Аз се дразня, че малко ги насилваме нещата. Много ни стана демокрацията. Аз съм по-консервативна. Мъжът ми има познати, които са си сменяли пола, много повече гей приятели и не мисли, че има нещо нередно, ако човекът наистина не се чувства добре в кожата си. Иначе е против полово неутрални детски градини…

Да разбирам ли, че като цяло ти харесва в Канада и би останала?

Абе, не много. Норвегия ми харесва повече. Нали ти казвам, много е студено и са твърде учтиви. Иначе, музиката е на ниво. Но ще раждам в България – решено е.

Винаги завършвам с този въпрос: как си представяш думата „година“ визуално?

Обикновено си представям календар – от септември до януари и от февруари до май. Лятото е някакво безвремево, останалото е ужас. Ученически мозък! Като мине годината и се замисля какво съм правила, има и други картини. Сега сигурно ще се водя по бебето…

Благодаря, че ми отдели време.

Ооо, беше ми много приятно!

 

Ако ви е харесало това интервю, можете да прочетете и това с друг музикант, Васко Атанасовски – ТУК

Две момичета в Мароко – част 4: Маракеш

Глава четвърта и последна, в която се смесват много миризми.

(Продължение от Глава трета, в която почти приемаме исляма в Казабланка)

На връщане към хотела се провряхме през пазар за стари (или крадени) стоки, които бяха толкова лежерно пръснати по земята, че границата между продаваното и обикновен боклук плавно се размиваше и трябваше да внимаваме къде стъпваме, за да не се окаже, че сме смачкали някоя ценна реликва в калабалъка.

„Ялла, ялла!“

Преминахме успешно, последва съмнителна улица с не особено дружелюбни лица по нея. Забулени лелки влачеха обутите си в бабуши (местни кожени чехли) тежки стъпала към пазара и само по това дали торбите им са празни или пълни, можеше да се прецени дали сега излизат или вече се прибират – стърженето по земята бе еднакво монотонно и дразнещо.

Между другото, това ми направи силно впечатление в Мароко. Ако виждахме жени из улиците, то те бяха или придружавани с мъжете и децата си, или бяха някакви по-възрастни жени, носещи торби с покупки, но много рядко така случайно блуждаещи из улиците сами момичета. Явно повечето си седят вкъщи и готвят, чистят, перат, гледат турски сериали и отглеждат деца. С други думи, женска работа! По улиците обаче беше пълно със свободни на пръв поглед мъже. Свободни не само откъм половинки, но и свободни в поведението си. Разхождат се напълно необезпокоявани, с ръце в джобовете, на физиономиите на някои е изписана угриженост, други са самодоволни, трети – любопитни към чужденките, но не прекалено. Все пак, запазват една дистанция. Не съм усетила някой да ни гледа пренебрежително или по онзи начин, макар че се случи няколко пъти търговци да ни нарекат „газели”. Очаквах „камили”, бяха ми казали, че това тук се смятало за най-висш комплимент и да не се обиждам, ако го чуя, но явно не бяхме достатъчно достойни. Е, и „газели” ни устройва, да не ставаме дребнави.

Абе, мисълта ми е, че всичките тези спокойни мъже по улиците ти оставят впечатлението, че животът е супер лек на това място. Излизаш от къщи, шляеш се безцелно по улицата, срещаш познат (такива случайни срещи имаше много), заговаряш се, някой ти дава цигара, тук спреш, обсъдиш снощния мач, там спреш – разпален спор за политика, там пък групичка пенсионери седнали на чай, сучат мустаците си и с присвити очи гледат в далечината, докато дискутират на философска тематика. Котета мяукат, кучета лаят, кервани вървят, всеки с разбиранията си.

Вървяхме и ние с Бате през този китен квартал и се опитвахме да прихванем от духа му. Тук-таме между тесните, иначе прилепени една до друга сгради, се образуваше малко дворче, в което съхнеше пране, а отдолу сополиви хлапета подритваха топка. Една след друга се редиха лафки – за улична храна, за мобилни телефони, за дрехи, бижута… Опърпани, но все пак лафки, а и съдейки по количеството хора, търговията явно вървеше. Всичко това се увенча с възголям площад със своеобразен пазар на него. Продаваха се зеленчуци, риба, миди и на някои места миришеше невъобразимо зле, нещо средно между застояло месо, кравешки изпражнения и оцет, което, съчетано с моето стомашно неразположение, създаде у мен трайни спомени и вероятно травми за в бъдеще.

Щом излязохме на голям булевард, се почувствахме малко по-спокойни. По-надолу по пътя се отбихме за сладолед, както ни съветваха в пътеводителя. Мароканският сладолед бил ненадминат, пишеше. Хубав беше, наистина. Явно френската кулинарна традиция добре се е омешала с тукашните суровини. После срещнахме познати лица – светът е малък – германците от влака и от риада в Рабат! Е, не, тези ни преследваха!

К’во става тука, бе?!

Стигнахме някак до хотела, взехме си нещата и се отправихме към гарата, защото предстоеше последната спирка от незабравимото ни преживяване – Маракеш.

Модернизъм в тротоарните настилки

Строеж в процес – всички са свидетели, че се върши работа. По-любопитните стават част от зида.

Пътят до Маракеш беше отвратително дълъг. Взехме влака след обяд и след около 4 часа пристигнахме там. Разстоянието е около 250 км, но заради по-ранния залез, прекарахме половината в кьорене в тъмното. На тръгване в купето ни бяха седнали две нетрадиционни, млади мароканки. Едната работеше в „ЗАРА”, а другата следваше клинична психология. И двете бяха много красиви, с грим, изправени коси, впити дрехи, едната носеше зелени лещи и имаше полъха на прясна кифла, който обаче бързо се разсея в разговора. Когато влязохме, се усети взаимно любопитство – от тях към нас и обратно. Но може би все пак повече от нас към тях. Все повтарях на Бате, че не говорим достатъчно с местните, а ако искаме да опознаем страната, трябва да го правим. И ето, чудесна възможност да научим повече. Те сякаш малко се уплашиха от въпросите ни, но отговаряха от любезност. Бяха по-малки, между 20 и 25, макар че изглеждаха колкото нас или дори по-възрастни, може би заради грима.

За съжаление, купето бързо се напълни и се оказа, че девойката с лещите, която беше и по-приказливата от двете, нямала запазено място и се наложи да се премести в друг вагон. Другата съвсем млъкна и заби поглед в телефона си. В купето се настаниха двойка разглезени руснаци с котка в клетка. Абсолютни темерути! Нито поздравиха, когато влязоха, нито се опитаха да подхванат някакъв разговор, бяха татуирани от главата до петите, жената – с 5 санта маникюри и още толкова очна линия, но най-лошото от всичко беше, че им липсваше чувство за хумор и не се усмихваха. Дори помежду си почти не говореха! Както казах, темерути. Това, което те не знаеха, беше, че аз разбирам руски, докато шансът те да разбират български клонеше по-скоро към -100. Реших обаче да остана под прикритие и с Бате продължихме да си говорим за наши си неща и да се кикотим напук, а аз през цялото време се опитвах да извикам в себе си някаква толерантност, но без успех. Представях си как, ако влакът дерайлира, например, ще взема първо котката. Ето толкова е важно да си приветлив и усмихнат и всеки, който е видял и преживял достатъчно или поне е слушал родителите си, когато са му говорили за обноски, го знае.

Гарата в Маракеш по светло

Слизайки в Маракеш, очите ни се срещнаха с голямо, светещо, жълто латинско М. Бе любов от пръв поглед. Изядохме по една салата, употребихме интернета, за да открием пътя до риада, където трябваше да отседнем и, след като видяхме, че не е чак толкова далеч, се отказахме от идеята за такси и тръгнахме пеш в тъмното. Беше петък, улиците бяха пълни с чужденци и явно преминавахме през район с барове, защото имаше групички момичета, пременени като за парти, а някои от местата миришеха жестоко на урина, вероятно от пикаещи системно след вечеринките купонджии.

Последва парк, който е и една от забележителностите на Маракеш, но естествено вече беше затворен и само смесващата се с пикнята и постепенно изместваща я обилна миризма на жасмин, подсещаше, че вероятно през деня е зелено и красиво. Каква по-удачна сетивна инсталация, за да се илюстрира сложният въздух в Мароко, атмосферата на това място! Вековната традиция, в сблъсък с модерното, където везната се накланя ясно в чия полза. Младите срещу старите, разточителството срещу мизерията, морето срещу пустинята, ако щеш.

Влязохме накрая в медината и се забутахме в някакви малки улички. Безспорно, технологията ни спаси за пореден път. Как щяхме да се лутаме без GPS в мрака, с тези подозрителни персонажи наоколо, докъде щяхме да стигнем и щяхме ли да излезем живи въобще или някой щеше да ни заколи, накълца и овъргаля в кимион, джинджифил и канела за утрешния тажин?

Този риад бе най-хъм… автентичният от всички досега. Обстановката беше задуш… евна. Явно се горяха от онези ароматни пръчици, които предизвикват у мен пориви за повръщане и асоциации за тоалетна. Посрещна ни младеж със силно ограничен английски и ментов чай. Набързо ни откри в компютъра и ни настани в помещение (стая е силно казано, предвид, че нямаше врата, а само някаква примитивна завеска) с 5 двуетажни легла, като за целта просто махна някакви партакеши от две съседни горни легла, поопъна набързо чаршафите, бухна възглавниците и готово. С Бате се спогледахме озадачено, но нищо не казахме. Все пак, нощувката на това място струваше 6 (словом, шест) евро. За всеки случай, по-късно изолирахме поне лицата си от възглавниците посредством шалове. От завивки нямаше нужда, беше достатъчно жегаво.

Мрачно, но потискащо – идеално, за да прекарваш целите дни навън. Едно момиче чистеше през деня, поне се успокоихме, че чаршафите се сменят и вероятно леглата ни са били свободни, но някой от долните легла ги бе ползвал да си остави нещата, тъй като нямаше никакви мебели в помещението. Другите гости отговаряха на едни и същи критерии: млади, непретенциозни, скарани с комуникацията.

Къщата за гости се разпростираше на три етажа, като единственият прозорец представляваше каре 20 на 20 см и беше в тоалетната на втория етаж. От него се откриваше прекрасна гледка към отсрещната сграда, намираща се на метър разстояние и представляваща тъмно-розова към бордо стена. Толкова. Но пък поне има вентилация. Третият етаж беше таванът на сградата, обустроен в тераса с диванчета, растения и раздвижващ се купол, който внасяше светлина и въздух през деня в основния атриум. Внасяше и ситен дъжд, както установихме, но чак на следващата вечер. Там, на покрива, имаше и още една баня. Общо баните бяха три – по една на етаж, с включена тоалетна, но само в тази на втория етаж висеше хавлия на българската фирма „ЯНА-Панагюрище”. Тази на първия етаж пък се характеризираше с подозрителна кафява субстанция, висяща от скосения таван (респективно стълбище от другата страна). Неясни бяха обстоятелствата около това как е попаднала там и несъмнено водеха до екзистенциални въпроси като тези за гравитацията, вселената и черните дупки въобще.

Нямаше как да прекараме цялата вечер тук, затова бързо изскочихме. Тъмно-нетъмно, отиваме по забележителности! Озовахме се на огромен площад, където народът се веселеше. Имаше малки шатри или по-скоро чадъри с по 10-ина души, седнали по столчета и пейки, един свиреше на струнен инструмент, други пееха, трети само пляскаха в ритъм. Не закъсняха и бараките с храна, както и любезни господа, които ни приканваха да опитаме от деликатесите им. „DON’T PANIC, IT’S ORGANIC!” викаше най-находчивият от тях, макар да бе под въпрос дали твърдението е истина, а и усведомеността на изричащия го за това какво точно означава.

Мястото беше пълно с туристи, явно им харесва най-много в Маракеш. Местните искаха да изкарат пари от всичко – предлагаха боклучави сувенири, симпатични лампи, свиреха на инструменти по поръчка, правеха татуировки с къна „като подарък”… Търсих с поглед от онези кошници със змиите, на които свирят, а те танцуват, но така и не видях. С Бате бяхме вече осъзнали силата на безразличието и го прилагахме успешно.

Мушнахме се измежду по-големите сгради, светлини и миризми се смесиха в едно цяло романтично кълбо и се издигнаха над нас. Не помня дали и какво ядохме, помня, че си купихме сок. Цените на сувенирите в тази медина не бяха като цените в онази. Двойни на тези в Рабат, а нещата са същите – често произведени в Китай, за всеобщ ужас. Дори малките ръчички с око в средата, които са мароканската версия на турските „очи”, т.е. символ, предпазващ от уроки, често бяха придружавани от надпис Made in PRC. Сега като се замисля, твърде вероятно е и кожените изделия да са от там. Хайде, не всичките, но част.

Дали е било чисто в риада можем само да гадаем, заради липсата на адекватно осветление, но спахме като убити. Сутринта се събудихме и по план трябваше да ходим по културни паметници. Всъщност, първоначално мислихме да пътуваме оттук до пустинята, за да пояздим камили, но дамите във влака предния ден попариха надеждите ни. Казаха, че пътят до пустинята е много и желанието ни да го изпътуваме два пъти в рамките на един ден граничело с лудост. Решихме, че е по-добре да го оставим за друг път, защото и без това е ясно, че ще се върнем един ден.

Не щеш ли, докато ни сервираха закуската, две американки седнаха до нас и се разприказвахме. Казаха, че щели да ходят да яздят камили. С Бате се спогледахме и беше решено. Час по-късно четири девойки се натовариха в неясно чий автомобил, управляван от шофьор, на когото бяха платени на ръка някакви пари в брой. Въпросният беше отворил широко прозорците, за да проветри и без това изстрадалия ми организъм, и под звуците на френско радио, караше като обезумял. Няколко пъти почти блъсна пешеходец, размина се на косъм с два-три мотоциклета, а пътите, в които мина на оранжево бяха безчет. Обяснявам, че оранжево е онзи цвят на светофара, когато аха от жълто ще премине към червено и ти точно в този момент на смяна преминаваш, така че ако те спре след това полиция, да можеш с чиста съвест да кажеш, че си минал на жълто и е било неизбежно, за да се гарантира сигурността на останалите участници в движението.

След двайсетина минути ни стовариха в нещо като хълмисто поле извън града с много палми. Не беше и гора, защото палмите бяха на разстояние от поне 3 метра помежду си. Палмов масив ще го нарека. Камилите, горките, бяха мършави и недоволни, особено едната, която си имаше кървяща рана на коляното, може би беше се спънала и паднала по-рано този ден? Гидовете ни успокоиха, че нищо им няма и това е в реда на нещата, сложиха ни по една мръсна чалма и ни разхвърляха като пране по гърбовете им, започвайки от по-пълната американка. Бате се качи преди мен и затова има самостоятелна снимка в анфас, яхнала камила. Аз такава снимка нямам и си страдам мълчаливо.

Как да опиша усещането да яздиш камила, при положение, че единственото, което бях яздила преди това, е слон? Така да се каже, не си поплювам, само екзотични животни експлоатирам. По-ниско е, клати се по-малко и имаш дръжка, за която да се хванеш. Камилите миришат особено. Бате знаеше за това отнякъде и ме предупреди да не си слагам последния чист панталон. Обиколката беше може би час, който се усети като поне три. През цялото това време пред нас се движеше едно младо момче, което държеше сезал, на който бяха навързани седлата на камилите. Беше по джапанки и се питах, как ли не го болят краката от толкова ходене, при това по камънаци. Едва ли сме първите или последните за деня. И за камилите ми беше жал, но повече за него.

Селфито е предизвикателство докато яздиш камила. Всичко мърда!!!

С другите момичета първо се смяхме и разказвахме всяка за себе си, после осъзнахме, че има още поне четири подобни групи туристи в палмовия масив и ексклузивността си отиде за миг. Минахме и покрай едно първобитно село с колиби, в близост до което две жени – една на вид местна и една – тъмнокожа готвеха нещо в глинена пещ. Сериозно, по средата на полето, на стотина метра от селото има издигната глинена пещ с огън и вътре се слагаха тенджери с манджа. Приближавайки се до тях, ние, естествено наизвадихме телефони, за да снимаме, къде другаде ще видиш такова нещо? Обаче на жените това не се понрави и веднага се скараха на момчето, което водеше камилите. Навикаха го едно хубаво, но докато ни обясни, че не искат да ги снимаме, едната вече беше започнала да събира камъни от земята и да ги хвърля по нас. Брей, че гостоприемство! Със спътничките ми разискахме казуса и стигнахме до заключението, че вероятно за местните изглеждаме като пълни малоумници. Представете си го само: на село сте, нещо там си правите и изведнъж в задния ви двор преминават някакви странни хора, качени на… магарета, примерно. Нещо, което вие сте свикнали да виждате от деца и не сте си представяли, че може да бъде смятано за екзотично от някого. На всичкото отгоре тези странно облечени хора ви се навират в личното пространство и ви правят снимки, докато вие правите буркани лютеница или събирате колорадски бръмбари от картофите. Абсолютна идиотщина!

Правя снимки от засада

Видяхме по пътя натуралистично доказателство, че в селото също така липсва тоалетна, но за сметка на това има футболно игрище и детска площадка – и двете изоставени.

Следобеда прекарахме в безцелно обикаляне на медината с Мая. Бяхме толкова уморени от следване на план-графика, че искахме просто да се отпуснем, да се слеем с пейзажа и няколко часа да не мислим за нищо. Получи ни се. Изгубихме се тотално. Не беше трудно. За момент чувството беше като да се изгубиш някъде из пекинските хутуни (традиционни малки улички в старата част на града). Вървиш без посока, не знаеш откъде си тръгнал, нито къде ще пристигнеш, не знаеш накъде е север, юг, забравяш колко е часът, коя дата е и в определени моменти имаш колебания дори за века. Хората те възприемат като извънземно, с което са свикнали, а ако ти кажат нещо, не можеш да ги разбереш, освен чрез езика на тялото. Например, идеално се разбира, когато ти помахат за „ела”, или „без снимки моля” или пък неодобрителното поклащане на глава, което ще рече нещо като „вай-вай-вай!”

Вървейки, видяхме магаре, освидетелствахме сблъскали се преди малко мотоциклети и много хора, които се суетяха и врещяха наоколо, опитвайки се да разрешат случая без полиция, а по-късно се озовахме на пазар за плодове, където цените бяха поне 3 пъти по-ниски отколкото по сергиите, където минават туристите.

Безцелното обикаляне ни омръзна, затова минахме на план Б – посещение на къщата на Ив Сен Лоран, превърната в музей. Докато стигнем до там, стана 5 часа, а опашката пред въпросната къща беше дълга. Сумата за вход, съответно, висока за оставащото работно време. Позачудихме се с Мая, пък си казахме, хайде, хайде, виждали сме достатъчно красиви къщи в Барселона, тази ще я пропуснем. Туристите, които чакаха пред музея създаваха впечатление за някакъв паралелен Маракеш. Чистички, нагиздени, напарфюмирани, носещи лъскави пазарски чантички. Азиатките често имаха капели и закриващи половината лице слънчеви очила. Имаше семейства с деца, макар и пораснали (както се разбра, дестинацията не е удачна за малки деца, предвид, че няма инфраструктура, по която да минават колички). Очевидно, всичките тези хора идваха от хотели, където нощувката не струва 6 (словом, шест) евро и вероятно нещото, с което най-добре се идентифицираха, бе дизайнът, европейският стил и добре поддържаните градини, които тази забележителност обещаваше. Ние с Бате се завъртяхме из бутиците наоколо, където продаваха чудесни красоти на безбожни цени, а аз си харесах чанта за няколко хиляди вече не помня какво – дирхама или евро – но има ли значение? И едното, и другото не е по джоба ми.

Задната ограда на къщата на Ив Сен Лоран много ми подхожда

В крайна сметка, приключихме в близкия супермаркет, където си купихме чорапи за спомен. Отпуснахме му края в един ресторант, поръчвайки си салата Цезар, а малко по-късно, по път за риада, отново изгладняхме (или по-скоро не ни се прибираше още на онова мрачно място) и илапахме по една пица.

Когато се прибрахме, обаче, за огромно наше учудване, младежът ни предложи да се преместим в свободна стая с врата. Възползвахме се, разбира се, и следващата нощ прекарахме потънали в разкош.

Бате, затънала в лукс

На сутринта наваксахме с мазното чрез включената към нощувката закуска, събрахме си раниците, Мая не забрави прословутия плакат и тръгнахме към близката спирка на автобус 11, който пътува за летището. Да, отново си го причинихме! Мина ни през ума, че може пътуването да завърши както е започнало, т.е. с изпуснат полет, но докато се колебаехме дали да се възползваме от услугите на напорист шофьор с личен автомобил, автобусът акостира пред нас и се качихме, въздъхвайки. Успяхме, стигнахме навреме, минахме всички проверки, никой не ни подхвърли дрога в багажа, а един от гардовете за пореден път ни нарече „газели”. Бинго!

 

Джамията „Кутубия“ – една от забележителностите на града

Хора, пътища, автомобили

Оттам нататък няма какво толкова да разказвам, пристигнахме в Мадрид, спахме в чист и подреден хостел в центъра за 26 евро нощувката, без закуска и без висящи кафеви субстанции от тавана, със заключващи се с чип-часовник врати и включен в услугата сешоар. Ходихме на кино и ядохме китайско, а на другия ден Мая отлетя за София, а аз – за Париж.

Летището в Маракеш – смятано за едно от най-впечатляващите в света

Какво ви спестих? Че непрекъснато по време на това пътуване с Бате трябваше да пишем някъде коя колко пари е похарчила, защото сметките ни многократно се оплитаха и се почваше едно бясно калкулиране, броене, прехвърляне от дирхами в евро и левове, „аз ти дължа толкова, ама ти на мен толкова, ама не, аз нали ти дадох за онова, абе не, аз нали платих другото“… Да е жив и здрав този, който е измислил калкулатора! Важното е, че отлетяхме с чисти сметки и си останахме добри приятелки.

Край.

 

Ако ви е харесал този пътепис, може да разгледате и предишните ми:

Нова Зеландия

Барселона

Югоизточна Азия

Мадрид

Израел

България

ТУК можете да прочетете как да се подготвите за пътуване в Китай, а ТУК да научите някоя и друга фраза за оцеляване на китайски.

Две момичета в Мароко – част 3: Казабланка

Глава трета, в която си припяваме „A kiss is still a kiss in Casablanca…”

(Продължава от Глава втора, в която пристигаме в Мароко)

Сряда сутрин, обилна закуска, африканско слънце грее, птичките в Рабат пеят, животът е чудесен, а на нас ни предстоят приятни разходки, пътуване с влак и нови преживявания в екзотична Африка. Как звучи само – Африка! И там съм стъпила, мамка му, тръгнах от Казанлък, пък стигнах до Казабланка!

Аз и Бате се отправяме на поход към Касба Удая, което е старинен квартал, укрепен от крепостна стена. Намира се на хълм, а на най-високото му място е разположена най-старата джамия в Рабат, Ел-Атика. Излишно е да казвам, че от там се открива страхотна гледка към всичко наоколо – от едната страна море, от другата – град, а между тях, както се пошегува Бате, най-старата площадка за хеликоптери, датираща от около XII век.

Разбира се, за да стигнем дотам, трябваше да прекосим медината, тъй като реално бяхме отседнали на пазара. Тук спрем, там спрем, тук – обечки, там – чантичка, на трето място – сувенирче и стана обяд. Разходката из хълма беше много приятна, всички къщи в този район са боядисани в синьо и бяло, което явно си има някаква логична причина, но ние го карахме на догадки и така и не достигнахме до истината. Мая каза, че била чела, че се правело за прогонване на комари, нещо не ги привличала тази цветова комбинация, аз предположих, че има някаква връзка с прогонването на летните жеги, някой друг пък ми каза по-късно, че тези цветове били символични за Мароко.

Има нещо, щом са боядисали цяло село в синьо, едва ли е съвпадение… Впрочем, същото нещо се наблюдава и на гръцкия остров Санторини, значи трябва да има логично обяснение! Едно е сигурно – има някакъв чар в това, изглежда различно, създава ваканционно настроение, действа успокояващо, а в комбинация със синьото небе, което ни съпровождаше през цялото време, изглеждаше като място, на което можеш да останеш дълго време и да се отпуснеш с чаша бяло вино, в съзерцание на морския безкрай. Но… както знаем, Мароко е мюсюлманска страна и не можеш да намериш алкохол току-така, камо ли да го пиеш на публично място, камо ли пък млади момичета, а и ние двете с Бате имахме всичко друго, но не и излишно време за съзерцаване, така че му отделихме не повече от 5 минути.

Смесихме се с тълпите китайски туристи, изгубихме се сред уличките, стълби нагоре, безпризорни котки, красиви, керамични чешми, врати с орнаменти, стълби надолу, безпризорни кучета, забулени жени, носещи торби със зеленчуци и псуващи туристите наум, магазинчета, лафки, саксии… Полутахме се доста докато открием джамията, но успяхме! Горе беше красиво, но ветровито. И както го гледахме морето, така решихме, че щом има плаж и възможност да слезем до него, трябва непременно да се възползваме. Добре, че го направихме, защото повече такава възможност не се отвори. Мен лично ме хвана яд, че не си бях взела банския. Октомври в Мароко беше като август на Ла Манша, а щом съм влизала в онази ледена вода, значи и тук мога. Язък!

По пътя за плажа пред нас се материализира в целия си блясък един снажен сърфист с мокра коса. И тъкмо когато в един идеален паралелен свят, той би си свалил неопрена точно пред нас, би захвърлил сърфа и би се залял с бутилка студена вода, така че хубаво да му се очертаят коремните мускули, той просто ни подмина, без да ни обърне грам внимание. Не може така, казах си, и му подсвирнах на прощаване, както подсвирват работниците по строежите, при преминаване на някоя мадама с къса пола. Изключително секскистки и дискриминативен жест, ама, съгласете се, в тази страна, при тези обстоятелства, с тези опресии над женското население, просто трябваше… Абсурдно беше, та се късаше, но с Бате се спукахме от смях после.

Пощъкахме по пясъка, намокрихме си крачката, пощракахме снимки и се ориентирахме към риада, да си съберем багажа, защото следобед трябваше да пътуваме към Казабланка.

Аз имах „гениалната” идея да си направя цялата коса в плитки, защото видях, че се предлага такава услуга на един пазар извън медината. За мен някак беше задължително, щом отиваш в Африка, да се върнеш сплетена на плитки и, след кратка консултация с Бате, реших да го направя. За целта си оставихме раниците на съхранение в риада, хапнахме някаква улична храна набързо и следващите два часа прекарахме в кибичене на едно място и разговори с трима африканци – две жени, които ме плетоха и един мъж, на име Яник, който първо се присламчи към жените, за да ни предложи татуировки с къна, които явно туристите харесват, но после видя друга възможност – да си пробва късмета с Бате.

Какво ли не направи този човек – от това да ѝ казва колко хубави очи има, през покана за дискотека, обещания за вярност и куп други глупости до коронния номер – да запее All of me на Джон Леджънд. Играта загрубя, казах си, тоя извади оперението, макар че, обективно погледнато, не беше най-добрият певец, но пък влагаше патос за двама, та не се изложи чак толкова. Мая обаче беше желязна и устоя на всичките му опити за свалка.

От жената, която ме плете през по-голямата част от времето разбрахме, че е от Кения и живее тук от 15 години. Имаше три пораснали вече деца, които учат в гимназия и университет. Изненада ме, като каза, че образованието в Мароко било лошо в сравнение с родината ѝ. Тя беше и тази, която ми разказа за тийнейджърите, които масово пушат хашиш и после създават проблеми. Само при споменаването на думата „хашиш”, от съседната сергия, на която двама гласовити мароканци продаваха плодове, наостриха уши и явно помислиха, че се интересуваме от тези неща. Нямаше и минута и някой ни донесе едно топче, което се опитаха да пробутат на Мая, но тя упорито се дърпаше. Те обясняваха как било позволено и никой нищо нямало да ни каже, ако го пушим, нямало да ни арестуват за такова нещо, каква златна възможност само! Тя обаче зае отбранителна позиция и не отстъпи. Онези се върнаха по местата си и продължиха да крещят „АНАНАААС, МАНГООО…” Като заговорих за арести, направи ми впечатление, че на много от централните места се придвижваха в групички по трима военни с автомати. Не знам защо и не знам дали някога се налага да ги използват, но това определено внася известна доза смут. Сякаш непрекъснато някаква неизвестна заплаха дебне зад ъгъла.

Е, след като бях вече цялата в плитки, тръгнахме обратно към риада, да си вземем багажа. Аз нещо не можех да се възприема, да не говорим, че ме заболя главата, ставаше ми студено при всеки полъх на вятъра, а плитките като цяло не бяха това, което очаквах. Бяха редки и тънки и изглеждаше сякаш имам по-малко коса от обикновено. Честно казано, малко съжалих, но пък поне съм направила И това, пробвала съм. Придвижихме се към гарата, взехме си билети и зачакахме. Билетът от Рабат до Казабланка със запазено място ни излезе по 69 дирхама на човек (6,90 евро), а пътят беше около час. За сравнение, този от Фес до Рабат беше 110 дирхама, а пътят – два часа и малко. Влаковете за Казабланка минават на всеки половин час, така че не се наложи да чакаме дълго. Влязохме, настанихме се, Мая заспа, а аз се загледах в пейзажа.

Беше много интересно – минавахме предимно през селски райони, почвата беше червена и явно богата на глина, което би обяснило всичката керамика в страната. Високи гори, палми, кактуси, малки и по-големи градове, където времето сякаш е спряло преди два века. Виждах как хора в дълги роби гонят непослушни овце из полетата, колиби с окачено пране по покривите, отново тези безумни за мен къщи без прозорци и много земи, които хората обработваха.

Всичко това изглеждаше толкова неорганизирано, толкова нерегулирано, липсваха огради, селата напомняха много на нашите цигански махали, които се виждат понякога от влака. И по същия начин, на фона на тази бедност се белееха сателитни чинии от всяка втора постройка. Значи, без тротоари и естествена светлина може, но без телевизия и интернет – не! Видях също много стари автомобили, каквито в Европа вече рядко се срещат, а пътищата представляваха добре положен асфалт и извън него започваше мръсотия и кал, мантинели видях само на една магистрала, покрай която минавахме. Дори в големите градове на места плачеше за светофари, но такива липсваха. Хората пресичат където им падне.

Впрочем, след 5 дни в Мароко с Мая толкова свикнахме с тази „свобода” да пресичаш където си искаш, че първите часове в Мадрид преживяхме мини културен шок и осъзнахме, че сме изгубили навика да чакаме да светне зелено за пешеходците. Замислих се, как, когато живях в Пекин, никога не се впечатлявах от металните огради, с които са опасани тротоарите покрай натоварените улици. Понякога разстоянието от светофар до светофар е 500 метра, но за да се улеснят пешеходците, често има надлези. Ако нямаше тези условия, вероятно и там щеше да настъпи същата анархия – всеки щеше да пресича където му падне, тъй като при толкова многолюдно население, не можеш да разчиташ на дисциплина, затова на помощ идва организацията отвън. Елементарно, но не можеш да го оцениш, докато не го изгубиш.

Пристигайки в Казабланка, веднага ни се изясни защо много хора казват, че градът е неприветлив и твърде модерен. Улиците бяха широки, сградите – високи, а гарата, която е в близост до огромното пристанище – заобиколена от международни хотели. И освен всичко това, бяхме попаднали в период на усилено строителство, та трябваше да обикаляме някакви ламарини и да слушаме режещи и стържещи машини. Пълна противоположност на уюта на медината в Рабат! Отново се запътихме към тукашната медина, където беше нашият хотел. Не останахме очаровани от нещо конкретно по пътя. Голям, мръсен град, с много движение, но пък тъкмо идвахме, не можеше да си правим генерални заключения от първия ден.

Хотелът беше на закътано място с площадче отпред, много приятно, нашата стая беше на 6-я етаж с гледка към пристанището и едновременно с това се виждаше минарето на най-голямата джамия в Казабланка, която беше част от плана за следващия ден.

След като се настанихме с Бате и хвърлихме чоп за леглото до прозореца, излязохме на разузнаване в района. Съвсем забравих да спомена, че по принцип не съм труден за изтърпяване човек, обаче това пътуване, вярвам, е било истински тест за търпението на Бате. Първо, бях болна от около месец и аха бях тръгнала да се оправям, точно преди пътуването нещата се влошиха и започнах да кашлям като стара Лада. Проблемът не беше самото кашляне, а това, че започнех ли, не можех да спра. Знаете как е, сигурно на всички се е случвало. Нещата ставаха най-зле вечер и особено когато лягах, по-добре да не обяснявам защо. Не знам как Мая ме е понасяла тези няколко нощи, а и през деня, когато влизах „във фаза”, аз самата трудно се справях и само мрънках. Отделно, един от дните се случи така, че се сдобих със стомашен вирус, придружен с болки в корема, в резултат на което апетитът ми се изпари и отново, мрънках за разнообразие. И поради някаква друга „сериозна” причина мрънках, но вече не помня каква. Помня ясно, че мрънках заради твърд матрак и болки в кръста, мрънкаха, когато ми мирише зле или нещо някъде е мръсно, а това в Мароко се случва непрекъснато – нещо някъде да е мръсно. Мрънках от това, че някой ме е бутнал, което също е ежедневие, мрънках от липсата на правила, мрънках, когато съм гладна, когато съм жадна, когато ми се пишка, когато улиците са разбити (всъщност, представях си как се минава оттам с количка и псувах наум), когато ми долипсва интернет, когато има интернет, но по една или друга причина не ми се получава да се свържа с него… Сега мрънках И заради скапаните плитки. Но Бате ме изтърпя стоически и не ми залепи шамар дори в критичните моменти.

Но нека се върна на разказа. След като се повъртяхме из съседните улици в търсене на храна, накрая се върнахме до хотела и ядохме в някакъв ресторант точно срещу входа му. Една улична котка се увърташе около стола ми, докато вадех костите от някаква тайнствена, почти зелена риба, приготвена с много куркума. После ходихме да си купя нова четка, защото моята се разполови в ръката ми, докато си миех зъбите, а Мая имаше нужда от резервни чорапи, защото нейните не успяваха да изсъхнат. Все прозаични неща, с които не смятам да ви занимавам. По-късно в стаята ни отне 45 минути да разплетем скапаните плитки.

На следващата сутрин се възползвахме от тераската с изглед и тъй като нямахме включена закуска към нощувката, си направихме разтворимо кафе и хапнахме каквото беше останало в торбата „за из път” от предния ден. После се приведохме в човешки вид и се устремихме към най-голямата джамия в Казабланка и Мароко въобще, наименувана Хасан II, или както я кръстихме с Бате в последствие, „Голямата джамия в Казабланка”. Оказа се и трета най-голяма в света. Пътьом минавахме през непознати улици, но не видяхме нищо кой знае колко интригуващо, освен обрасла в дървета и боклуци детска площадка,обитавана от някакъв клошар. Аз поцъках умствено с език и отминах.

Голяма беше тая джамия, но беше хубава. Колкото беше голяма, два пъти по толкова беше хубава. Останахме впечатлени, меко казано. То блясък, то величие, то… да зяпнеш и да се препарираш! И едни мозайки навсякъде, в зелено решени, едни гранитни арки, едни бродирани чешми, едни сводове, разкош, изобилие, направо щеш, не щеш: мюсюлманин ще станеш!

А вътре… огледален мрамор, излъскан до последната прашинка, кристални полилеи, прозрачен под – прозорец, та по него води текат, един разтварящ се покрив, който пълни главния атриум с въздух и светлина, идваща направо от Него – небесния вожд. Красота за чудо и приказ и много, много човешки, ръчен труд. Всъщност, въпросното архитектурно чудовище е построено преди някакви си 30 години и е проектирано не от Аллах, а от обикновен френски архитект, живял в Мароко. Евала, машала, ашколсун за французите! Където пипнат, златно става! Така де, получило му се е. Справка – снимките.

Направихме едночасова обиколка с гид на английски, която обясняваше доста неща по сградата и ни въведе бегло в мюсюлманските ритуали, но нас със Мая с религия не можеш ни примами, та само попивахме информация за обща култура. Практично би било да отбележа, че обиколката с гид е задължителна и само в определени часове (защото джамията е действаща), иначе няма вариант да се влезе. И това е нещо, имайки предвид, че в много от другите джамии достъпът за гяури като нас е напълно забранен. Билетите, от своя страна, на стойност 120 дирхама (12 евро) се купуват от библиотеката, която е на нещо като половин километър от входа на джамията и ние, като повечето туристи, направихме 2 излишни тигела, но пък бяхме точно навреме за следващия час на влизане. Работното време е от 9:00 до 16:00 часа всеки ден.

Продължението ТУК